Огън

огънят е всичко, за което съм мечтала,
огънят е моята стихия,
огънят е нещото, за което аз живея ,
огънят ми дава сила!
Той е с мен и в мен,
усещам аз неговата топлина, когато драсна клечката сама
дори да изгоря, той пак ми е мечта.
Огънят е в моето сърце !!

Вечер е...

Вечер е .....

Светлана Петкова- (писано в 11 кл. )

ПМГ” Акад. Никола Обрешков”

Вечер е, тъмно е . Сам си под нощното небе. До теб стои една бутилка газ и един странен за обществото уред. В джоба си ти имаш кибрит с три клечки. Наранен си, мечтаеш за утеха и подкрепа. Сам си, това е всичко, което е с теб. А някога казваше: „ Аз никога няма да направя това!”. И ето, ти си един от тях. За обществото пироман.

          Първата кибритена клечка запали, но тя се забрави и те измами. Посягаш към втората с надежда да се запали. Искрата пламва и точно когато се разгоря, тя не успя да се запали. Последен опит! Притеснен си, но ето че някакси лъчът светлина се разпали. Две вериги, на края, на които висят две кевларени юмручета. Те парят и разпалват огнена виелица с висока скорост.

          Ти си щастлив, мислиш си: „Чудесата се случвали!”. Топлият полъх на огъня ти напомня за триминутното вълшебство. Започваш да се хипнотизираш и рисуваш. Усещаш всеки лъч, всяка черта, всеки кръг, направени от теб. Държиш в ръцете си едно от най-опасните за живота ти неща, но не. Ти си силен, смел и решен, с воля и мечта към тази красота. Чуваш песента на огъня, който започва да те омайва. Уникално е, нали ? Харесва ти. Тръпката и адреналинът се повишават с всеки близък допир, с близостта между теб и огъня. Усещаш го твърде близо до тялото си, виждаш го на няколко милиметра от лицето си и ти трептиш от тази игра.

И ти рисуваш, рисуваш и пак рисуваш.

           Времето ти тече, но ти не го осъзнаваш, защото твоето сърце е там, в огъня при твоята мечта. Усещаш чистотата и свежестта на твоята душа, която е пречистена от болката и злобата, образувани от хората. Ти си вече друг.

          Огънят намалява и времето се скъсява. Ти не го оставяш и продължаваш да танцуваш в ритъма на хармонията.

Остават броени секунди до края на магията. Огънят, потънал в някаква стихия, предава се и те напуска. Едната огнена верижка угасва и ти запалваш я с надежда за още няколко секунди транс. Последни жалки опити и кратки спомени от вълшебството омайно.

          Край !.... До тук е твоят рай.

 Вечер е, тъмно е. Сам си и около теб стоят: празна кибритена кутийка, празна бутилка от газ и все още парещи верижки с кевларени юмручета. Светлината си отиде и ти си пак в реалността, но ти си друг. Нов, свеж и готов за борба.

 

Крушката !

Чуваш любимата песен и хващаш поя, закачен на палката за барабани, подарък от един барабанист. Започваш да въртиш и на яката част избухваш и засилваш поя, а той като магнит се привлича към крушката позната. „Полилеят”- някогашна красота с много висулки, превърнат в основа- останка с крушка в нея.
Върховният момент! Осветлението започва да примигва, чувстваш се като на участие, под прожекторите с озвучение...
Горката крушка виси на тънко кабелче, разбити стъкла по земята, търкалят се...
Чувство на нещо познато, което ти се е случвало вече. Тръпка на героизъм полазя те. Увереност, че ще се справиш бързо с проблема те обзема. Поглеждаш в скривалището за крушки, няма нито една..Ужас!!
Вечер е, не ти се ходи до магазина, а родителите ти пак ще ти мрънкат за поредната невинна крушка, станала жертва на любимата песен. Няма как, трябва да се действа бързо!
Навън е страшна зима, лед блести като на ледена пързалка. Нищо, ще се справиш. Отиваш до коша, за да унищожиш уликите от местопрестъплението. Бързо в магазина влизаш, купуваш една крушка и със самолетна скорост прелиташ към дома. Уеааах...Момиче, което няма страх да сменя крушки и напротив, усъвършенства се ! Ах, да можеше баща ти да го оцени...
След дълбоките мисли се озоваваш пред блока, когато най-малко очакваш се случва обрата на съдбата. Ледът показва своята зловеща сила, излъгвате и ти си върху него. Поглеждаш синята кутийка, а в нея начупени стъкла. О-о-о, Боже, пак ли ????
Ядосана се връщаш в магазина, а продавачката иронично те поглежда и ти казва:
- Пак ли крушка ще купуваш?
Засрамена стоиш пред нея и тихо отговаряш ти.
Тръгваш с крушката проклета отново към дома. Няма време!! Всички скоро ще се приберат, а ти крушка имаш да завиваш!
Стълбите нагоре качваш, а съседът ти от втория етаж те стряска и крушката във въздуха полита...Отчаяние и гняв пораждат се, а ти се молиш тя да остане здрава.
Отключваш входната врата, светваш навсякъде и с фенерче в уста върху стола над престъплението правиш майсторски неща. На вратата се звъни, майка ти ти крещи, а ти още завиваш крушката проклета. Ирония ли е това???
Като в приказките за деца, 100-ватовата крушка светна. Прибираш последните улики в раницата и посрещаш с усмивка на лице родителите си. Баща ти те пита на шега, но пак уцели в целта : „ Пак ли счупи крушката?”, а ти уверено отговаряш:
„ Ти за каква ме взема? Аз тестове решавах досега.”

Кабинет 21 етаж 3
Светлана Петкова
На третия етаж в болнично заведение опашки отново се редят пред кабинетите. Всеки човек чака за внимание от лекаря специалист. Така и тези трима непознати, идващи от друг свят за нормалните чакащи на опашките- непознат.
Още от пръв поглед се набива един от тримата, който с лидерски маниери впечатлява всички присъстващи. Облечен в кожено черно яке, светлокафяв панталон с мръсни засъхнали кални петна по краищата му и черни лачени обуща в прашен вид. В лице не е голям красавец, но щом жена до него има значи не е и грозен. Косата му черна в тон с якето и обувките, кожата му тъмна, а очите му..ха, каква изненада- черни като хлебарки. На дясното си ухо той има сребърна обица, която показва стил и класа. По лицето си има набола брада, а усмивката разкрива два прави зъба отпред.
Жена му, както вече я споменах е от висшето общество. С прибрана коса на кок, с дълго до нозете естествено лисичо палто. Изпод него се показа сив анцунг и черни официални обувки. Тя, с поглед замечтан, наивен, искрен и доверчив гледа съпруга си.
Третото лице е младото момче, вероятно на възраст 20 и няколко години. С жъленикавобял пуловер, стилни дънки и бели маратонки, на които има цифрата „1”.
Лидерът на групата раздава команди на висок глас, които трябва да се изпълват от останалите. Това привлече много от погледите на присъстващите на етажа. Мъжът звъня на различни хора и вика на воля, като забелязва вниманието, оказано му от хората. Еднъче, той не е лош човек, просто иска да впечатлява.
Младото момче, вероятно синът му, го слушаше с възхищение и почит, наблюдавайки всяка негова стъпка, жест и маниер. Съпругата ходи по кабинети, за да намери лесния вариант да свърши работата. След не повече от 10 мин. тя се появи с нов лист в ръка. Застана до мен и най-скромно ме пререди. Погледнах я сковано и видях, че под оскубаното лисичо палто се показа голям стомах, носещ нов живот.
След погледа ми, тя ме заговори:
- Момиче, ти за тука ли чакаш ? – очевадно беше щом стоях пред вратата, но й отговорих.
Мъжът й на ръст 165 застана пред жена си, която е една глава над него и започна да раздава команди, а милата женица с радостни очи, разказва за новото им бебенце кога ще се роди. Съпругът й тъй тъпо я гледа, че човек, който е гледал „Семейство Симпсън” ще си помисли, че маймуна с чинели му се е явила, както при Хоумър Симпсън.
Докторката все още я няма, а те само за един подпис чакат. От учтивост пренаредиха опашката наново като най- скромно се наредиха отпред. И да, в малките градчета като този има големи опашки като в софийските магистрали.
Правостоящите болнави хора наблюдават младото семейство с интерес. Подхилващи, ужасени, отвратени, спокойни и погнусени лица се виждат. Сблъсъкът на справедливостта срещу хитростта. Настървени като хиени, чакащи за малка хапка месо, спорят помежду си.
Докторката все още я няма... идват още пациенти. Мина половин час, мина час всички пак на третия етаж пред кабинет 21.
Незнайно защо, но на всеки етаж във всеки коридор има по един жълт манекен с табела отстрани „ Не е задължително да си в жълто, за да си с ХИВ”. Съпругът на бъдещата майка нервно крачеше напред- назад, а от него се носеше странна миризма, караща хората да запушват носа. Така и този жълт манекен застана пред погледа му. Мъжът се доближи до него с поглед на „Аз съм мъж вее, а, а, прайш ли ми се??”. Манекенът, по-висок от него не отстъпи. Стоеше с високо вдигната глава. Може би странни мисли го обзеха и в крайна сметка мъжът пречупи достойнството си и отмина манекена като продължи да недоволства на висок глас.
Сериозни разговори проведе с личности от махалата, като герой разтропа болничната клиника.
Младото момче все още го гледа с възхищение и подчинение. Мургавото му лице вече се мести като на турнир по тенис на маса.
Мина още един час...
Семейството едва стои в коридора. Всички се молят за бременната жена да не изяде някой пердах от „царя” на етажа, защото той изразява вече гнева си на любимата.
На вратата на кабинет 21 има разписание с работно време и телефон за спешни случаи. Така мъжът с черно яке започна да изчислява закъснението на докторката. Смята милия на пръсти, брои и връща се отново, а младият му син седи и се възхищава. С много мъки той успя и гордо каза: „ Аз правилно го сметнах!”
След още половин час докторката пристигна. Бременната дама скромно бутна всички от опашката с голямото си стомахче и влезе в кабинет 21.
Възмущението на народа отдавна отмина. Всички са съпричастни и с удоволствие пуснаха жената да влезе първа.
Младото семейство успя с хитрост да победи, чакащите от сутринта болни хора.
Мило правителство, давай повече права на тези беззащитни, крехки и мили хорица. Те са жертви на неправдата. Увеличете още данъците, за да могат да живеят по-прилично.
Мили мамо и тате, плащайте повече данъци, че да раждат приятелите от махалата. Те имат напредък! Смятат, говорят на два езика, включително и български, деца правят, поколение оставят.