7 цвята пъстрота

Червено.

Утро. Красиво слънце свети през прозореца на последния етаж, а лъчите му тъй нежно ме галят по главата. Напомнят ми за новия ден. Отварям сънливи очи с усмивка на лице и позитивна мисъл за предстоящото. Нещо се случва с мен... Преследва ме онзи цвят от енергия, преливащ в творческа закачка.

Време е...

Оранжево.

Обличам любимата ми хипарска блуза с индиански елементи. Обувам дънки и кецове. Раницата пълня с битовизми и... един червен дневник, изпълнен с изминалите ми дни. Емоции, енергия, чувства и случки го препълват.

Готова съм...

Време за търсене на онова красиво място, което виждам, когато затворя очи, когато сънувам и рисувам с въображение.

Жълто. 

Просветление! Тръгвам и стигам до гишето за билети. Там стои възрастна дама, изгубила младините си. Изглеждаше щастлива. Питам най-учтиво.

— Извинете, може ли да си купя билет за онова красиво място?

Продавачката на билети ме гледа с изненада и казва:

— Извинете, не разбирам за какво ми говорите. Ние продаваме билети за определени градове от страната ни.

— Вижте! Днес го видях отново в съзнанието си, сънувах го тази нощ! Копнея да съм част от него. Трябва ми билет до там.

— Съжалявам, не мога да Ви помогна — с усмивка на тъга ми отговаря тя.

Продължавам да настоявам като наивница:

— Моля, затворете очи и аз ще Ви го нарисувам с думи.

Зелено.

Зелена полянка, изпълнена с живот. Растения, животинки, птички. Малко язовирче, в него водни колела, лодки. Вятърът тъй нежно напомня за себе си. Гали косите на онова момиче с усмивката, което така сладко се изчервява от присъствието на момчето с дългата коса.

Синьо.

Двамата седнали на кафявото килимче на квадратчета, а покрай тях кончета тичат и се любуват на вълшебната природа.

Виждаш ли? Има и дървено мостче до онова хълмче. Красиво е, нали? Позна ли го? Моля те, дай ми билет за там. Искам да пътувам,  да скачам, да летя, да живея, да чувствам, да се освободя.

Лилаво.

— Мило момиче, до там няма да си купиш билет от мен или някоя друга продавачка на билети за пътуване. Това място трябва ти сама да го откриеш и познаеш, защото ти го виждаш най-добре и ако си упорита ще го докоснеш...

Поредният влак идва...

Много ли искам? Да стигна до теб, да докосна слънцето, да погаля всяка маргаритка, да се сгуша в тревата, да се слея с вълната, да летя като птица, да горя като искрица. Искам да танцувам под ритъма на красивата мелодия на шаващите дървета.

Искам да прегърна теб, да се слеем в едно, защото аз съм едно малко нищо, което иска да ти се радва като новородено дете.

— Аз отивам на онова място, а ти ще дойдеш ли?

Нейната измислена игра

         Нейната измислена игра

         Светлана Петкова ( 23.-02. 2014г.)

-         -По-бързо! Няма никакво време! Тя готова ли е? Всички билети са купени, хората искат да я видят! Хайде, хайде, по –живо!...3,2,1... – крещеше режисьорът.

Начало...

Шепнещи гласове се чуваха в залата, погледи, изпълнени с вълнение. Разговори за Нея, в очакване на Нея. Все пак нормално, всички очакваха едно – Нея. 

Завесата беше дръпната, хорските погледи от отсреща бяха втренчени, устните шепнеха „ Да, това е тя!”. В този момент прожекторът осветяваше нежното й лице, покрито със сценичен грим. Очите й гледаха дълбоко в една точка... От главата й се спускаше един небрежен кичур пред лицето й. Тя беше със специална рокля, ушита за случая, а именно да бъде там, точно в този час, точно пред тези хора, които затаяваха дъх, когато погледът й обхождаше препълнената зала. Красива и неотразима, блестеше със сивата рокля, която тъй нежно й стоеше... Приличаше на нереална, независима и какво ли още не. 

До нея стоеше пиано... Върху него имаше един свеж, току-що приготвен букет от малки, почти незабележими маргаритки. Може да се каже, че само присъстващите на първите редове можеха да ги забележат.

Клавишите сякаш сами се движеха и създаваха мелодия, на която Тя можеше да разгръща от себе си, да дава на хората като пиявици да пият, да я изцеждат, да черпят, да се къпят от Нея.

Всяка нейна стъпка излъчваше от нейния, онзи, знаеш го, чар. Всеки жест изглеждаше като танц, изигран с лекота.

А тя просто си играеше с думите, с хората. Създаваше сърцебиене, всички бяха под напрежение. Тя се лееше по сцената под онзи ярък прожектор.

Тя ли беше или не беше? Същата, онази, която я познаваше момченцето от третия ред. Сякаш беше друга тази вечер, по – особена, по-чаровна, по-голяма и превърната в една голяма ненагледна красавица с увереност, която винаги й  липсваше.

Да, тя беше влязла в живота на някоя Друга.

Да, тя танцуваше Нейния танц.

Да, тя прошепваше Нейните думи с Нейния изказ.

Да, тя можеше да бъде и това, но и можеше да бъде и теб. 

Играта й продължаваше.

Дим от нищото се показваше, тялото й едва се виждаше, но гласът й добре се чуваше. Пианото свиреше все по-силно и по-силно...Хората гледаха все по-втренчето.

Тя, заради която всички бяха там, беше едно обикновено момиче, гонещо нощните звезди. Всички виждаха в нея все едно й също, но тя беше повече от това. Тя притежаваше нещо различно, нещо необикновено.

 Беше целуната от вятъра, който я носеше от път на път. Срещаше я с различни хора, даваше й задачи да бъде някоя друга, за да разбере колко е ценна за теб, за мен, за всички, които обичаха да живеят като стереотипи. Тя беше много повече от влизането в образ, който всички очакваха.

 Копнееше вечер да седи на пода на хотелската тераса и да се наслаждава на ярките звезди, които гледаше с вдигната глава и загадъчна усмивка на лице. 

Тя обичаше да изразява себе си и да усеща другите като влизаше за час в живота им. На хората това им се харесваше, но защо ли?

-         -Защо всички те си купуваха билети, за да видят себе си?