7 цвята пъстрота

Червено.

Утро. Красиво слънце свети през прозореца на последния етаж, а лъчите му тъй нежно ме галят по главата. Напомнят ми за новия ден. Отварям сънливи очи с усмивка на лице и позитивна мисъл за предстоящото. Нещо се случва с мен... Преследва ме онзи цвят от енергия, преливащ в творческа закачка.

Време е...

Оранжево.

Обличам любимата ми хипарска блуза с индиански елементи. Обувам дънки и кецове. Раницата пълня с битовизми и... един червен дневник, изпълнен с изминалите ми дни. Емоции, енергия, чувства и случки го препълват.

Готова съм...

Време за търсене на онова красиво място, което виждам, когато затворя очи, когато сънувам и рисувам с въображение.

Жълто. 

Просветление! Тръгвам и стигам до гишето за билети. Там стои възрастна дама, изгубила младините си. Изглеждаше щастлива. Питам най-учтиво.

— Извинете, може ли да си купя билет за онова красиво място?

Продавачката на билети ме гледа с изненада и казва:

— Извинете, не разбирам за какво ми говорите. Ние продаваме билети за определени градове от страната ни.

— Вижте! Днес го видях отново в съзнанието си, сънувах го тази нощ! Копнея да съм част от него. Трябва ми билет до там.

— Съжалявам, не мога да Ви помогна — с усмивка на тъга ми отговаря тя.

Продължавам да настоявам като наивница:

— Моля, затворете очи и аз ще Ви го нарисувам с думи.

Зелено.

Зелена полянка, изпълнена с живот. Растения, животинки, птички. Малко язовирче, в него водни колела, лодки. Вятърът тъй нежно напомня за себе си. Гали косите на онова момиче с усмивката, което така сладко се изчервява от присъствието на момчето с дългата коса.

Синьо.

Двамата седнали на кафявото килимче на квадратчета, а покрай тях кончета тичат и се любуват на вълшебната природа.

Виждаш ли? Има и дървено мостче до онова хълмче. Красиво е, нали? Позна ли го? Моля те, дай ми билет за там. Искам да пътувам,  да скачам, да летя, да живея, да чувствам, да се освободя.

Лилаво.

— Мило момиче, до там няма да си купиш билет от мен или някоя друга продавачка на билети за пътуване. Това място трябва ти сама да го откриеш и познаеш, защото ти го виждаш най-добре и ако си упорита ще го докоснеш...

Поредният влак идва...

Много ли искам? Да стигна до теб, да докосна слънцето, да погаля всяка маргаритка, да се сгуша в тревата, да се слея с вълната, да летя като птица, да горя като искрица. Искам да танцувам под ритъма на красивата мелодия на шаващите дървета.

Искам да прегърна теб, да се слеем в едно, защото аз съм едно малко нищо, което иска да ти се радва като новородено дете.

— Аз отивам на онова място, а ти ще дойдеш ли?

Нейната измислена игра

         Нейната измислена игра

         Светлана Петкова ( 23.-02. 2014г.)

-         -По-бързо! Няма никакво време! Тя готова ли е? Всички билети са купени, хората искат да я видят! Хайде, хайде, по –живо!...3,2,1... – крещеше режисьорът.

Начало...

Шепнещи гласове се чуваха в залата, погледи, изпълнени с вълнение. Разговори за Нея, в очакване на Нея. Все пак нормално, всички очакваха едно – Нея. 

Завесата беше дръпната, хорските погледи от отсреща бяха втренчени, устните шепнеха „ Да, това е тя!”. В този момент прожекторът осветяваше нежното й лице, покрито със сценичен грим. Очите й гледаха дълбоко в една точка... От главата й се спускаше един небрежен кичур пред лицето й. Тя беше със специална рокля, ушита за случая, а именно да бъде там, точно в този час, точно пред тези хора, които затаяваха дъх, когато погледът й обхождаше препълнената зала. Красива и неотразима, блестеше със сивата рокля, която тъй нежно й стоеше... Приличаше на нереална, независима и какво ли още не. 

До нея стоеше пиано... Върху него имаше един свеж, току-що приготвен букет от малки, почти незабележими маргаритки. Може да се каже, че само присъстващите на първите редове можеха да ги забележат.

Клавишите сякаш сами се движеха и създаваха мелодия, на която Тя можеше да разгръща от себе си, да дава на хората като пиявици да пият, да я изцеждат, да черпят, да се къпят от Нея.

Всяка нейна стъпка излъчваше от нейния, онзи, знаеш го, чар. Всеки жест изглеждаше като танц, изигран с лекота.

А тя просто си играеше с думите, с хората. Създаваше сърцебиене, всички бяха под напрежение. Тя се лееше по сцената под онзи ярък прожектор.

Тя ли беше или не беше? Същата, онази, която я познаваше момченцето от третия ред. Сякаш беше друга тази вечер, по – особена, по-чаровна, по-голяма и превърната в една голяма ненагледна красавица с увереност, която винаги й  липсваше.

Да, тя беше влязла в живота на някоя Друга.

Да, тя танцуваше Нейния танц.

Да, тя прошепваше Нейните думи с Нейния изказ.

Да, тя можеше да бъде и това, но и можеше да бъде и теб. 

Играта й продължаваше.

Дим от нищото се показваше, тялото й едва се виждаше, но гласът й добре се чуваше. Пианото свиреше все по-силно и по-силно...Хората гледаха все по-втренчето.

Тя, заради която всички бяха там, беше едно обикновено момиче, гонещо нощните звезди. Всички виждаха в нея все едно й също, но тя беше повече от това. Тя притежаваше нещо различно, нещо необикновено.

 Беше целуната от вятъра, който я носеше от път на път. Срещаше я с различни хора, даваше й задачи да бъде някоя друга, за да разбере колко е ценна за теб, за мен, за всички, които обичаха да живеят като стереотипи. Тя беше много повече от влизането в образ, който всички очакваха.

 Копнееше вечер да седи на пода на хотелската тераса и да се наслаждава на ярките звезди, които гледаше с вдигната глава и загадъчна усмивка на лице. 

Тя обичаше да изразява себе си и да усеща другите като влизаше за час в живота им. На хората това им се харесваше, но защо ли?

-         -Защо всички те си купуваха билети, за да видят себе си?

Поетично..

          Поетично...

Светлана Петкова- 22.02.2013г.

Дъжд...дъжд...дъжд...

Отвън се чуват капките свежа вода, идващи от тъмното  небе, посипващи засушената буца земя. Няма ги птичките да пеят, няма ги досадните насекоми да ме дразнят, няма ги хората, които се веселят, защото дъждът е силна стихия и царства над града.

Всеки навежда поглед с качулка на глава. Бърза, бърза към дома да не настине от дъжда.

А аз момичето, сътворено от плачещият облак,  се наслаждавам на тази ненагледна красота. Капки се стичат по моето лице, очите ми рефлексно затварят се, но не, аз няма да наведа глава, защото дъждът е моята свобода.

Волно чувство събужда се от дълъг сън. Аз съм навсякъде и можеш да ме видиш, стига да се вгледаш по- дълбоко. Аз съм усмивката, която търсиш, аз съм очите, които гледаш, аз съм цветът, който си представяш, аз съм мисълта, която мислиш, аз съм гласът, който чуваш, аз съм ръката, която се протяга, аз съм всичко, което си пожелаеш. Стига да вярваш, аз ще бъда твоята фея, която ще ти се усмихне и ще ти даде сили и воля. Ти си там, под дъжда, виждам те. Не се коси, защото ти си тази светеща звезда. И някак си странен порив към недосегаемото насочва моята душа.

Още много капки чиста вода към моята глава. Да, и някаква изкуствена светлина от прожектора, окачен на ъгъла изпречва се и прониква в мисълта. Да, просветление ли бе това или просто поредната искра, идваща за мига ?

Щастие, идея, мисъл... творчеството подава си носа. Ето те, видяхте, моя музо в дъжда проливен. Песен, стих и китарата зазвуча.

                                      Тръпка...

Светлана Петкова 27.01.2013

Вързана коса на опашка, лек грим, червена рокля, бежов чорапогащник и бели ботуши... 

Нека започнем отначало. До многобройните сгради в малкото градче се ширеше не много голяма остъклена зала, в която се събираха танцьори от различни естества, за да тренират. Така и аз бях една от тях, участник в една от групите. 

Нямахме време за много разговори. Беше лято, всеки беше кой къде, а ние имахме важно неотложно участие след час-два. Трябваше да се действа бързо. Аз както винаги не слушах какво се случва около мен. Просто си въртях любимия уред, който ме караше да забравям за всичко около себе си. Ръководителката беше разпределила задачите, всяка знаеше какво ще се танцува. Аз отвреме навреме пусках по някое ухо, че да не съм чак без нищо. Стана ясно, че ще се танцуват няколко танца. Единият беше новото ми и първо соло, с което се бях представила на един конкурс. Обожавах мелодията. Тя беше изключително динамична, съвременна, фолклорна и така ме вдъхновяваше, че имах чувството, че съм вятър, когато я чуех. 

Минаваше достатъчно време, за да се притесняваме за участието. Притеснение на наш език означава- да не си си облякла костюма, да забравиш нещо важно, което е част от изпълнението, да си неподготвен.

Вървях към поредното участие, което всъщност не ми правеше впечатление. Нали не ми беше за първи път? Само се изисква да излезеш пред хора, които ще наблюдават изпълнението, всъщност не се знае дали само това ще гледат. Обикновено публиката не оценява изпълнението, защото в очите им това е лесно. Нещата, подлежащи на коментар са външният вид, телосложението, височината, как стои костюмът на изпълнителя и дали са успели да го видят как греши. 

Не ми пукаше, както обикновено, защото знаех, че съм с групата си и това ме караше да съм спокойна.

Участието беше на поредния мач на шампионите на България, които за една година успяха да покажат упоритост и добър дух като за млад отбор и то провинциален. Колко мачове успяваше да спечели този тим, че караше цялата държава да червенее и жълтее със своите победи.

         С групата ми бяхме на стартова позиция. Въпреки че наблюдавахме трениращите футболисти, които да си призная бяха много симпатични, ние бяхме на щрек. Сцената беше един голям стадион, оборудван по европейски стандарти. Накъдето и да се обърнеше човек щеше да види още много същества като него. Хора, облечени в своите любими тениски, разкриващи верността си към своя отбор. Шалове, знамена, шапки, нарисувани лица, очакващи своите любимци се бяха разпръснали. На този стадион идваха все важни личности като: известни актьори, певици, богаташи дори и министърът на Република България. 

          Журналисти от различни конкурентни телевизии, радиа се настаняваха по стадиона, за да могат да отразят важния мач. Фотографи се бяха разпръснали навсякъде с оранжеви жилетки и големи професионални фотоапарати. Футболисти бягаха по целия терен. Събуден народ се чуваше, очакващ началото на мача.

Спокойни до вътрешния вход на стадиона бяхме и ние, чакащи своя

 ред. Водещият беше започнал да подготвя публиката като ги разпалваше, за да викат за своя отбор. Оставаха броени минути до началото на нашето изпълнение.След тях госпожата каза:

-Тръгвайте! Ваш ред е!

Първата група беше заела позиция и чакаше музиката. Те танцуваха с енергия, носеща позитивни емоции, забавляваха се и раздаваха усмивки на публиката, която ги беше подкрепила с аплодисменти. Танцът свършваше, а моят ред идваше... Поради невнимание по време на репетицията не бях разбрала правилно и до последно бях с убеждението, че няма да танцувам сама. Каква заблуда жестока... Чувах гласа на ръководителката, която беше дала последни нареждания за изпълнението ми.

Бягах по стадиона и усещах свободата и лекотата на птица, летяща в облаците, където слънцето тъй нежно ме галеше със своите топли и светли лъчи. Усещах мократа трева по стадиона, виждах погледите на хората. Силно чувствах, че живея. Усещах се жива, пълна с енергия от онази, дето я има при растенията. Онзи зелен хлорофил, дето държи тези прикрепени красоти на земята живи и свежи. Бях в центъра на кръга на стадиона. Около мен се чуваха гласове, виждаха се хора,  но аз бях сама. Там, пред тълпите. Всички очакваха да си представя изпълнението и да си тръгна. Непознати погледи се бяха втренчили в мен, а аз смело бях вдигнала глава. Сърцето ми биеше като никога. Дори не можеше да се сравни с най-първото ми участие на сцена. Беше много по-силно... Усещах адреналин, неизпитван досега.

Стадионът беше препълен... Водещият ме беше обявил, а аз чаках само музиката, за да се освободя от напрежението, което така силно ме бе обзело.  В началото въртях глава към големия екран, на който се виждаше всичко ясно, за да разбера дали издавам силното чувство. За мое щастие от многото участия и тренинг успях да обладая ситуацията и се бях съвзела. Увереност и смелост бликаха от мен.

        Музиката беше започнала, бях се съсредоточила и просто си танцувах както по време на репетиция или под нощното небе с топлина в ръце. Бях се абстрахирала от цялата суматоха, която кръжеше около мен. Усещах погледите, фотоапаратите, които ме дебнеха за хубав кадър, чувствах ритъма на любимата песен, даваща ми сила...Оставаха броени секунди до края на двеминутното ми изпълнение. Бях направила любимото ми движение, а именно полумост с пой в ръце и слънчевото движение. Тогава усещах повея на вятъра, танцуващ с мен. Тревата, по която имаше неестествени капки роса, мокреха бежовия ми сценичен чорапогащник. Ботушите ми също мокри със стръкчета зеленина по тях от стадиона. Свежест... това е думата, описваща хармонията и свободата да бъдеш себе си. 

След този вълшебен момент бях вдигнала тяло и глава към публиката, която беше навсякъде. Измежду тях търсех най-важния поглед, който щеше да ми каже точния отговор за представянето ми. Беше там, със своите зелени очи, казващи ми: „ Да, справи се! Всичко е наред!”. Да, това беше тя, моята ръководителка, трепереща за мен на всяко солово изпълнение. Човекът, който даваше развитие на свободата ми чрез движенията, които съшивах сама, усещайки мелодията.

         Отново бягах по стадиона, но този път в обратна посока. Краката ми все още трепереха, но не от вълнение и напрежение, а просто от освобождение. Лицето ми сияеше от радост за солото ми, което представих там. Изкуството на моите мечти...

Танц, червена рокля, пой- това нашепва ми едно....

А ти какво чуваш? Какво ти казва гласът? Какво ще се случи?