Нейната измислена игра

         Нейната измислена игра

         Светлана Петкова ( 23.-02. 2014г.)

-         -По-бързо! Няма никакво време! Тя готова ли е? Всички билети са купени, хората искат да я видят! Хайде, хайде, по –живо!...3,2,1... – крещеше режисьорът.

Начало...

Шепнещи гласове се чуваха в залата, погледи, изпълнени с вълнение. Разговори за Нея, в очакване на Нея. Все пак нормално, всички очакваха едно – Нея. 

Завесата беше дръпната, хорските погледи от отсреща бяха втренчени, устните шепнеха „ Да, това е тя!”. В този момент прожекторът осветяваше нежното й лице, покрито със сценичен грим. Очите й гледаха дълбоко в една точка... От главата й се спускаше един небрежен кичур пред лицето й. Тя беше със специална рокля, ушита за случая, а именно да бъде там, точно в този час, точно пред тези хора, които затаяваха дъх, когато погледът й обхождаше препълнената зала. Красива и неотразима, блестеше със сивата рокля, която тъй нежно й стоеше... Приличаше на нереална, независима и какво ли още не. 

До нея стоеше пиано... Върху него имаше един свеж, току-що приготвен букет от малки, почти незабележими маргаритки. Може да се каже, че само присъстващите на първите редове можеха да ги забележат.

Клавишите сякаш сами се движеха и създаваха мелодия, на която Тя можеше да разгръща от себе си, да дава на хората като пиявици да пият, да я изцеждат, да черпят, да се къпят от Нея.

Всяка нейна стъпка излъчваше от нейния, онзи, знаеш го, чар. Всеки жест изглеждаше като танц, изигран с лекота.

А тя просто си играеше с думите, с хората. Създаваше сърцебиене, всички бяха под напрежение. Тя се лееше по сцената под онзи ярък прожектор.

Тя ли беше или не беше? Същата, онази, която я познаваше момченцето от третия ред. Сякаш беше друга тази вечер, по – особена, по-чаровна, по-голяма и превърната в една голяма ненагледна красавица с увереност, която винаги й  липсваше.

Да, тя беше влязла в живота на някоя Друга.

Да, тя танцуваше Нейния танц.

Да, тя прошепваше Нейните думи с Нейния изказ.

Да, тя можеше да бъде и това, но и можеше да бъде и теб. 

Играта й продължаваше.

Дим от нищото се показваше, тялото й едва се виждаше, но гласът й добре се чуваше. Пианото свиреше все по-силно и по-силно...Хората гледаха все по-втренчето.

Тя, заради която всички бяха там, беше едно обикновено момиче, гонещо нощните звезди. Всички виждаха в нея все едно й също, но тя беше повече от това. Тя притежаваше нещо различно, нещо необикновено.

 Беше целуната от вятъра, който я носеше от път на път. Срещаше я с различни хора, даваше й задачи да бъде някоя друга, за да разбере колко е ценна за теб, за мен, за всички, които обичаха да живеят като стереотипи. Тя беше много повече от влизането в образ, който всички очакваха.

 Копнееше вечер да седи на пода на хотелската тераса и да се наслаждава на ярките звезди, които гледаше с вдигната глава и загадъчна усмивка на лице. 

Тя обичаше да изразява себе си и да усеща другите като влизаше за час в живота им. На хората това им се харесваше, но защо ли?

-         -Защо всички те си купуваха билети, за да видят себе си?