Поетично..

          Поетично...

Светлана Петкова- 22.02.2013г.

Дъжд...дъжд...дъжд...

Отвън се чуват капките свежа вода, идващи от тъмното  небе, посипващи засушената буца земя. Няма ги птичките да пеят, няма ги досадните насекоми да ме дразнят, няма ги хората, които се веселят, защото дъждът е силна стихия и царства над града.

Всеки навежда поглед с качулка на глава. Бърза, бърза към дома да не настине от дъжда.

А аз момичето, сътворено от плачещият облак,  се наслаждавам на тази ненагледна красота. Капки се стичат по моето лице, очите ми рефлексно затварят се, но не, аз няма да наведа глава, защото дъждът е моята свобода.

Волно чувство събужда се от дълъг сън. Аз съм навсякъде и можеш да ме видиш, стига да се вгледаш по- дълбоко. Аз съм усмивката, която търсиш, аз съм очите, които гледаш, аз съм цветът, който си представяш, аз съм мисълта, която мислиш, аз съм гласът, който чуваш, аз съм ръката, която се протяга, аз съм всичко, което си пожелаеш. Стига да вярваш, аз ще бъда твоята фея, която ще ти се усмихне и ще ти даде сили и воля. Ти си там, под дъжда, виждам те. Не се коси, защото ти си тази светеща звезда. И някак си странен порив към недосегаемото насочва моята душа.

Още много капки чиста вода към моята глава. Да, и някаква изкуствена светлина от прожектора, окачен на ъгъла изпречва се и прониква в мисълта. Да, просветление ли бе това или просто поредната искра, идваща за мига ?

Щастие, идея, мисъл... творчеството подава си носа. Ето те, видяхте, моя музо в дъжда проливен. Песен, стих и китарата зазвуча.